Архив на категория: Космически неща

Програмата Венера постига няколко неща за първи път

Програмата Венера представлява проект на СССР за изучаване на едноименната планета. В нейните рамки било предвидено създаването на 16 безпилотни орбитални и спускаеми апарата. Интересът към тази планета се дължи най-вече на факта, че тя е най-близката планета до Земята и е един от най-ярките обекти на нощното небе. Наричана е още сутрешна звезда, или Зорница и няма как да бъде изучена само с наблюдения от земята, въпреки, че още през XVII в. руският учен Ломоносов прави откритието, че Венера има собствена атмосфера.

Програмата Венера била изпълнена в периода 1961-1984 г. и интересното в нея е, че апаратите, които са били използвани е трябвало да се изстрелват два по два, като времето между тях трябвало да бъде между една или две седмици.

Венера-1

Първият полет от програмата Венера се осъществява на 12 февруари 1961 г. и не успява да постигне целите си, защото учените все още не разполагали с информация за условията на планетата. Реално условията се оказали по-жестоки, отколкото се предполагало, но въпреки това Венера-1 става първият космически апарат, който минава относително близо до друга планета.

До 27-ми февруари 1961 г. полетът протичал нормално и космическият апарат предавал информация, но изведнъж връзката прекъснала и станцията останала извън контрол. За тези две седмици апаратът се отдалечил на 23 милиона километра от Земята, преди излъчването да престане. За тогава това е било рекорд за дистанция на предаване на данни. Според експертите, под влиянието на слънчевата радиация сензорът за посока прегрял и Венера-1 се отклонила на 100 000 км. в страни от целта.

Венера-2 и 3

На 12 ноември 1965 г. е извършен вторият полет от програмата Венера – изстреляна е станцията Венера-2. Нейният полет бил по-успешен от този на Венера-1, като на 27 февруари 1966 г. преминава на 24 000 км от планетата и поема по хелиоцентрична орбита. Мисията и включвала изследване на междупланетното пространство и околностите на Венера, фотографиране на планетата по време на прелитането.

По време на полета ѝ били събрани данни за космическото пространство, които в последствие помогнали за изучаването на магнитни полета, космически лъчения, слънчеви плазмени потоци и слънчевата радиация. Не успява да предаде данни за самата планетата поради повреда в системата за управление, дължаща се на прегряване, вследствие на недостатйчен капацитет на охладителната система.

Четири дни след Венера-2 бил изстрелян идентичен апарат, който носел названието Венера-3, който достига планетата на 1 март 1966 г. Той носел и спускаем апарат. За съжаление обаче опитът за кацане завършил неуспешно – станцията се разбила в повърхността на планетата. Въпреки всичко тези две сонди били много ценни за проучване на междупланетното пространство. За първи път е достигната повърхността на друга планета.

Венера-4

Четвъртият полет от програмата Венера е осъществен на 12 юни 1967 г.  Станцията Венера-4 също носела спускаем апарат и имала за цел да осъществи кацане на планетата. Спускаемият апарат навлязъл в атмосферата на Венера от противоположната страна на слънцето, като успяла да изпрати към Земята данни за температурата, налягането, плътността и химичния състав на атмосферата. Оказало се, че 90 процента от атмосферата се състои от въглероден двуокис. Магнитното ѝ поле се оказало 3000 пъти по-слабо от земното.

Навлизането в атмосферата на апарата продължило час и половина, като били използвани и парашути за забавяне. При температура от 270 °C атмосферно налягане от 18 атмосфери и височина от 28 км. корпусът на апарата е смазан от налягането, което слага край на мисията. Първоначално учените очаквали, че налягането е 10 атмосфери, спускаемият апарат бил проектиран да издържи налягане от 20, но данните категорично говорели за много по-висока плътност на атмосферата.

Венера-5 и 6

Петият полет от програмата Венера е осъществен на 5 януари 1969 г., когато е изстрелян апаратът Венера-5 . Той, както и Венера-6 също имали за цел кацане на спускаемите им апарати на планетата. Взимайки предвид опита от предишните мисии, спускаемите апарати били проектирани за температури до 500°C и налягане от 25 атмосфери.

На 16 май 1969 г., 131 дни след изстрелването, станцията Венера-5 достига околностите на планетата. Влизането в атмосферата на планетата Венера става отново от нощната страна. След отделяне на спускаемия апарат парашутът се разтваря успешно. По време на спускането, продължило 52.5 мин. се взема проба и се анализира два пъти. За първи път анализът на състава на атмосферата се извършва при налягане 0,6 атмосфери и температура около 25 ° C. Вторият път е 5 атмосфери и 150 ° C.

Спускаемият апарат спира да предава информация на Земята, когато налягането достигнало 27 атмосфери, което надвишава проектните стойности. Това става на височина 18 км над повърхността. Анализът на състава на атмосферата показал, че тя се състои от 97% въглероден диоксид, 2% азот, не повече от 0,1% кислород и малко количество водна пара.

Шестият полет от програмата Венера е на 10 януари 1969 г. – пет дни след Венера-5. Задача на Венера-6 била същата и полетът и спускането протичат и завършват по един и същи начин.

Венера-7 и х

Седмият полет от програмата Венера започва на 17 август 1970 г. Венера-7 е била първият космически апарат, който успява да осъществи меко кацане на друга планета. Нейният корпус бил изработен от титан и бил проектиран за налягания до 180 атмосфери. Благодарение на подобрената терморегулираща система, при температура от 530 °C апаратурата излъчвала сигнал в продължение на 35 минути.

Забавянето на скоростта при спускането било осъществено с помощта на парашут, изработен от термоустойчив материал, който забавил скоростта на падане от 11,5 км/с на 200м/с. Парашутът се разпаднал преди края на цялото спускане, защото никой не бил предвидил облаците със сярна киселина, които витаели в атмосферата на Венера. Оказало се също така, че ветровете в горните слоеве на атмосферата достигали до 100 м/с. Поради проблеми с оборудването бил предаден сигнал само за температурата и налягането, които били 475°C и 90 атмосфери.

Другият апарат от двойката, който е трябвало да се казва Венера-8 остава в орбита около Земята поради повреда в ракетата носител по време на изстрелването. Поради цензузирането на неуспехи разпространено тогава апаратът бил наречен Космос-359.

Венера-8 и 9

Осмият полет от програмата Венера започва на 27 март 1972 г. Венера-8 е с по-лек корпус от предшественика си и бил оборудван с уреди за измерване на съдържанието на амоняк в атмосферата и осветеността на повърхността. Вторият вид данни бил особено полезен за подбора на подходящо оборудване, което да извърши фотографско заснемане на повърхността. Оказало се, че осветеността ѝ е като на земята в облачен ден.

Полетът и кацането били успешни, при това на осветената страна на Венера, като било извършено и изследване на почвата с пощта на гама спектрометър. Реално това бил първият апарат, чиято полетна програма била изцяло изпълнена.

Венера-9 и 10

Деветият полет от програмата Венера започва на 8 юни 1975 г. Венера-9 (както и Венера-10) каца откъм слънчевата страна и предава сигнал в продължение на  53 минути. И двата апарата били от ново поколение. Те кацнали на 2000 км един от друг, като две минути след достигане на повърхността започнали да предават за пръв път в човешката история образи от друга планета.

Венера-10 предава информация след кацането в продължение на 65 мин.

Венера-11 и 12

Единадесетият полет от програмата Венера започва на 9 септември 1978 г. когато е изстреляна сондата Венера-11. Венера-12 е изстреляна пет дни по-късно. Приземяването е успешно, като станцията предава в продължение на 95 мин. Не успява обаче да предаде изображение, тъй като защитните панели покриващи камерата не се разтварят.  Венера-12 предава в продължение на 110 мин, но също не успява да направи снимки по същата причина.

Венера-13 и 14

Тринадесетият полет от програмата Венера започва на 30 октомври 1981 г. когато е изстреляна сондата Венера-13. Тя прави първите цветни снимки на повърхността на Венера. Апаратът предава в продължение на 127 мин., като освен другите данни предава и 14 цветни и 8 черно-бели снимки. Била е оборудвана и с микрофон, който предал и кодиран звуков сигнал.

Венера-14 е изстреляна на 4 ноември 1981 г. и предава в продължение на 57 мин., като изпраща първата панорамна снимка на повърхността на Венера.

Венера-15 и 16

Петнадесетият полет от програмата Венера започва на 2 юни 1983 г. когато е изстреляна сондата Венера-15. Целта на мисията (също и на Венера-16) била радарно картографиране на повърхността на планетата Венера. Това била единствената възможност да се изследва повърхността на планетата Венера от космоса, тъй като Венера е постоянно обвита в плътни облаци. И при двата апарата спускаемите модули отстъпили мястото си на геодезически радари.

Заснета е част от повърхността на планетата Венера, а именно, от 30 градуса северна ширина до 75 градуса северна ширина с разделителна способност от 1-2 км. хоризонтално и 30 м във височина. Последната комуникационна сесия с апарата е проведена на 5 януари 1985 г.

Венера 15 и 16 са последните апарати от програмата Венера.

 

Първият изкуствен спътник на земята Спутник 1

Първият изкуствен спътник на земята Спутник 1 става реалност на 4 октомври 1957 г., когато Съветският съюз извършва успешно изстрелване и извеждане на спътника в ниска околоземна елиптична орбита с апогей 947 км. и перихей 288 км. Кодовото му обозначение било “ПС-1” (“Простейший Спутник-1”).

Конструкция

Първият изкуствен спътник на земята Спутник 1 преставлява сфера с размерите на плажна топка –  диаметър 58 см. и тегло от 83 кг. Корпусът бил изграден от две полусфери, които били херметически свързани посредством 36 болта, притягащи шпангоутите (ребрата) по ръба на полусферите един към друг. Дебелината на полусферите била 2 мм., и били покрити с 1 мм. добре полирано термично покритие от магнезиево-алуминиево-титаниева сплав.

За осигуряване на херметичността е използвана т.нар. “вакуумна гума”. Тя преставлява специален вид каучук, който е устойчив на високи налягания и висока и ниска температура, характеризира се с голяма еластичност, ниско отделяне на газове и същевременно висока устойчивост на компресия. За разлика от обикновената гума, която в разредена среда незабавно променя първоначалните си свойства и активно отделя газове, вакуумната гума се държи много стабилно.

Захранването на спътника с електричество било поверено на три сребърно-цинкови батерии, които били проектирани да работят две седмици. Тяхното тегло било общо 51 кг. С тяхна помощ обаче в крайна сметка първият изкуствен спътник на земята Спутник 1 излъчвал сигнал в продължение на 22 дни. След това той продължил да обикаля около Земята до 4-ти януари 1958 г. когато изгорял в атмосферата.

Първият изкуствен спътник на земята Спутник 1 имал две двураменни диполни антени с дължина 2,9 метра, който са монтирани върху предната (по посока на движението) сфера и стърчат насочени в посока обратна на движението. Този тип антени осигурявали почти еднакво излъчване във всички посоки, което се изисква за стабилно радиоприемане поради факта, че спътникът не е ориентиран.

Две от батериите тях захранвали предавателя, а другата – системата за регулиране на температурата. Захранването на спътника било конструирано така, че да се включи веднага щом се отдели от ракетата-носител. Системата за радиопредаване Д-200 се състояла от два предавателя всекил с мощност 1 W. Те излъчвали излчени радиовълни на две честоти: 20.005 и 40.002 MHz, като работели последователно (ту единия, ту другия, като превключването ставало с бързодействащо реле). Предавателите били лампови поради по-голямата устойчивост на температурни разлики спрямо тогавашните транзистори.

Анализът на радиосигналите се използвал за получаване на информация за йоносферата. Температурата и налягането били закодирани в продължителността на пулсациите.

Системата за регулиране на температурата се състояла от вентилатор и термодатчици / терморелета. Щом температурата вътре в сферата се покачвала до 36 градуса, вентилаторът се включвал, докато температурата не спаднела до 20 градуса. Ако температурата надвишала 50 градуса или спаднела под 0 друг сензор инициирал промяна на продължителността на радиосигнала.

Вътрешността на Спутник 1 била пълна с азот под налягане от 1,3 атмосфери. Спадането на налягането било индикация за удар от метероит или друга причина за разхерметизиране, което също щяло да промени сигнала на трансмитера.

Полет

Самото изстрелване на ракетата носител на Спутник 1 било много критично. В първите мигове от старта единият двигател не могъл да развие пълната си мощност и ракетата се наклонила доста застрашително, но двигателят все пак заработил с пълния си потенциал и автоматизираната система компенсирала изоставането, с което полетът бил спасен.

Докато бил на борда на ракетата първият изкуствен спътник на земята Спутник 1 бил защитен от предпазен конус, който бил с височина 80 см. Ракетата носител Р-7 била с дължина от 26 м и тежала 7,5 тона, като била облицована със специални рефлекторни панели, благодарение на които била по-лесно проследима по време на целия полет. Елементите от ракетата престояли 2 месеца в орбита до 2-ри декември 1957 г.

В орбита първият изкуствен спътник на земята Спутник 1 летял с 29 000 км/ч или 8100 м/с. За времето, през което се движел той извършил 1440 пълни обиколки на земята и изминал около 70 млн. км. Една обиколка траела 96,2 мин.

Първият изкуствен спътник на земята Спутник 1, както споменахме излъчвал сигнали в диапазона 20.005 и 40.002 MHz и били лесно доловими от радиолюбителите по целия свят.

Първоначалните планове били сателитът да тежи 1400 кг. и трябвало да бъде снабден с най-разнообразно научно оборудване. Но разработката на по-сложния спътник се бавела и лидерите на източния блок се притеснявали, че ще изгубят космическото съревнование със САЩ. В крайна сметка обаче се стигнало до решението за изстрелване на значително по-прост сателит, който само да може да се наблюдава от наземни станции и да издава сигнали за местоположението си.

Първият изкуствен спътник на земята Спутник 1 имал и други задачи. Това било изследване плътността на атмосферата, слънчевия вятър, магнитните полета и космическите лъчи. Успехът на Спутник 1 по време на студената война и реалната опасност подобни технологии да се използват за разузнавателни и военни цели, подтикнали американците да се заемат по-сериозно с работата по техния спътник, което довело до създаването и на НАСА.

Космолет М-19 – ядрен двигател и хиперзвук

През 70-те години от източната страна на желязната завеса започнала разработката на летателен апарат, наречен Космолет М-19. Този проект дори и днес изглежда невероятно. Със задачата се захванало конструкторското бюро на Мясищев, който често предлагал иновативни и странни летателни апарати.

Цели

Заданието, плод на което е Космолет М-19 предвиждало изграждането на летателен апарат, който да бъде достатъчно мощен, за да може да излети от хоризонтална писта и да излезе в открития космос без помощта на ракета-носител. Освен това там трябвало да може да достави 41 тона полезен товар и да бъде в състояние да се движи и маневрира в околоземната орбита. Предвиждало се да достигне и до лунната орбита.

Според експертите на СССР подобен апарат би могъл да извършва редица задачи, като изучаване на околоземното пространство, провеждане на научноизследователски експерименти, медико-биологични изследвания, изучаване на планети и дълбокия космос, снабдяване на космически станции и спътници, осъществавяване на метеорологични изследвания и т.н.

За военните представлявала интерес възможността за патрулиране, разузнаване, използване на лазерно оръжие и дори устройства, които да могат да променят климата. Космолетът обаче трябвало да е в състояние да се завърне сам на земята дори и с пълен товар. Основната цел обаче била Съветския съюз да получи предимство пред задокеанските си противници, което да обезсмисли техните стратегически и отбранителни инициативи.

Проектиране на Космолет М-19

Поставените високи цели от необичайното задание изисквали нетрадиционни решения и изцяло нови разработки. Планираното тегло на космолетa било 500 тона при 70 метра дължина и 50 метра размах на крилото, който размах всъщност бил изключително нисък за гигантските размери. Копусът и крилото всъщност едно цяло като имали обща площ от 1000 квадратни метра. Теглото на Космолет М-19 трябвало да възлиза на 125 т, а теглото на горивото (втечнен водород) 220т.

На борда се предвиждало да има кабина за екипажа и научна лаборатория които да осигуряват място за 7 души, разположени в носа на космическия кораб. Непосредствено зад кабината на екипажа се е намирало товарното отделение с обем от 320 кубични метра.

Разтоварването трябвало да става през люк в горната част на космическия апарат. За предпазване на апарата от термично претоварване било осигурено покритите от кварцови плочки.

За да e възможно извършването на полет в и извънатмосферата било нужно осигуряване на съвсем нови двигатели. Още от самото начало инженерите нe се заблуждавали, че Космолет М-19 ще има по-ниска ефективност в сравнение с ракета носител. Мясищев съзрял изхода в предложението на ръководителя на групата в ЦНИИ-50 О.В. Гурко – използването на двигатели, базирани на ядрен реактор.

Агрегати в Космолет М-19

За излитане и набиране на височина били предвидени 10 двуконтурни турбореактивни двигатели с топлообменници, свързани с ядрения реактор, както и форсажна камера. Всеки от тях трябвало да бъде с тяга 25 тона. С тяхна помощ трябвало да може да се достигне скорост 2,5 мах.

Хиперзвукови правопоточни реактивни двигатели трябвало да помогнат за достигане на 3 мах, а за достигане на скорост 16 мах и 50 км височина двата вида двигатели трябвало да работят тандемно в специален режим. След това трябвало да се задейства и ядрен ракетен двигател с невероятната тяга от 320 тона.

За първите два вида двигатели не се използвало конвенционално авиационно гориво, а втечнен водород. Той трябвало да се използва и като топлоодменник на ядрения реактор, защото водородът не може да се активира при контакт с ядрения реактор, благодарение на което не се създава радиоактивно замърсяване. Резервоарът за горивото бил разположен в задната част на Космолет М-19, докато кислородът се вземал директно от атмосферата.

Тестовете на двигателите на стенд започнали през 1976, и продължили 5 години. Били приготвени макети за пълноценни изпитания, както и подробна документация, като се обсъждало първият полет на съветския космически кораб да се състои през 1988 г.

Според разработчиците ядреният двигател разкривал неподозирани възможности. С негова помощ би трябвало да може да се достигне до края на слънчевата система. Ядрената енергия позволявала дълго автономно движение и маневриране в космоса За такива пътувания били осигурени пълноценна система за поддържане на живота.

Прибирането към земята обаче криело огромни рискове и инженерите насочили усилията си към безопасността. По техни данни херметичността на конструираната от тях ядрената защита нямало да се наруши и при удар в земята 300 м/с. (1080 км/ч), скорост, която значително надминава тази на падащи от космоса предмети.

Конкуренти и край на проекта

Космолет М-19 и американската космическа совалка са започнали да се разработват почти едноверменно. Съветският проект изглеждал по-перспективен, но и по-трудноосъществим. След представянето на американската космическа совалка в СССР насочили усилията си към развититето на проекта Енергия – Буран, развиван паралелно с М-19.

Все пак макар и с по-малка степен усилията по разработката на космолета продължили до разпада на съветския съюз. Така космическият апарат не могъл да полети в космоса и никога не бил обявен официално. С напредване на технологиите вероятно един ден инженерите ще се върнат към занемарения проект и Космолет М-19 наистина ще полети.

Смятало се, че само десетина ядрени самолети Космолет М-19 можели да осигурят целия товарен поток към космоса до средата на XXI век. Орбиталните станции и спътници с такава транспортна система биха били значително по-големи, по-функционални, а цената на доставения товар ще бъде значително по-ниска.

Ракетните двигатели – основни видове

Ракетните двигатели са вид реактивни двигатели, които поради спецификата на техния дизайн и начин на работа, позволяват извеждане на апаратура и астронавти в открития космос. Има два основни вида ракетни двигатели: такива, които работят с течно гориво и двигатели с твърдо гориво или т.нар. бустери. Освен тях се срещат още хибридни двигатели (такива използващи едновременно течно и твърдо гориво), както и едногоривни (monopropellant) ракети, обикновено разчитащи на хидразин. Превозните средства, които използват ракетни двигатели, се наричат ракети и към момента те са единственият начин за изстрелване на създадени от човека уреди в орбита около Земята и отвъд нея.

Ракетните двигатели разчитат на третия закон на Нютон, за да задвижат ракетата, а именно — всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. Най-просто казано това означава, че двигателят на ракетата изгаря горивото, а налягането на получения от горенето в горивната камера газ действа във всички посоки, но струята изпускателен флуид бива насочена обратно на посоката на движение през соплото. Така газът упражнява сила върху ракетата и я тласка нагоре.

Това е основният начин на работа на ракетните двигатели, като той се различава спрямо вида ракетен двигател, който използва дадена ракета.

Двигатели с течно гориво (англ. liquid-propellant rockets)

Ракетните двигатели с течно гориво са най-често срещаните такива. Както знаем, за да се получи химична реакция на горене, е необходим някакъв вид окислител. На Земята тази роля играе кислородът, но извън атмосферата такъв липсва. За да може горенето да се случи, в горивната камера трябва да бъде въведен окислител, който ракетата носи в отделен резервоар. Специални помпи извеждат горивото и окислителя от техните резервоари и ги впръскват в горивната камера. Там започва горене и резултантният газ упражнява налягане от порядъка на 10 000–20 000 kPa (килопаскала). За сравнение, налягането на морското равнище е около 100 kPa. Този газ от своя страна бива контролирано изведен навън от горивната камера през соплото. Както вече казахме, това става обратно на посоката на движение, за да може съгласно третия закон на Нютон ракетата да набере скорост.

Двигатели с твърдо гориво (англ. solid-fuel rockets)

Основната разлика между ракетните двигатели с течно и твърдо гориво е, че вторите нямат резервоар. При тях горивото е в твърдо състояние и всъщност е смес от течно такова и окислител. Двете формират твърд, кух цилиндър, поместен в самото тяло на ракетата, а празнината по неговото протежение играе ролята на горивна камера. Твърдото гориво бива запалено, изходният продукт (газът) развива висока температура и излиза през соплото под високо налягане.

Това е един опростен модел на ракетен двигател, който разбира се разчита на много повече детайли, като например изместване на вектора на тягата чрез амортисьори, които променят насочеността на соплото. Освен това, за да се улесни работата и да се олекоти товара по време на полет, се строят т.нар. многостепенни ракети. Когато горивото в първата част на ракетата се изчерпи, тя се откача, започва да гори втори двигател с друг резервоар и така колкото пъти е необходимо, за да се достигне орбита. Бустерите с твърдо гориво пък най-често се използват за допълнителен начален тласък при старта на изстрелването и спомагат първата степен на ракетата.

Малко история

За основоположници на модерното ракетно инженерство се смятат няколко бележити учени — Константин Циолковски, Вернер фон Браун, Робърт Годард, Сергей Корольов, Херман Оберт и Робер Есно-Пелтери.

Константин Циолковски (руски Константин Циолковский; 17 септември 1857 г. – 19 септември 1935 г.)

Един от пионерите, написал стотици трудове, свързани с космоса, между които такива за ракетостроенето и теория на ракетните двигатели, многостепенни ракети, космически станции и др. Първите му идеи за придвижване из космоса датират от 1883 г. През 1897 г. той извежда известното уравнение на Циолковски, описващо промяната на скоростта на една ракета. През 1903 г. бива публикувана статията “Изследване на космическото пространство чрез ракетни устройства” (руски Исследование мировых пространств реактивными приборами). Там той използва своето уравнение, за да изчисли каква скорост е необходима на една многостепенна ракета, за да излезе в орбита около Земята. Първите негови рисунки на ракети, също от 1903 г., и до днес са основа за ракетите, които изстрелваме.

Вернер фон Браун

Прочетете повече в отделната статия посветена на него.

Робърт Годард (англ. Robert Goddard; 5 октомври 1882 г. – 10 август 1945 г.)

Счита за американският баща на ракетостроенето. На него е кръстен Центърът по космически полети Goddard на NASA (Goddard Space Flight Center). На 16 март 1926 г. той изстрелва първата ракета с ракетен двигател с течно гориво. Негови ракети достигат височини над 2 км и скорости от близо 900 км/ч. Годард използва успешно триосов контрол на полета, стабилизация чрез жироскопи, изместване на вектора на тягата и др. Освен това притежава над 200 патента, между които такива за многостепенни ракети и ракети с течно гориво.

Сергей Корольов

Прочетете повече в отделната статия посветена на него.

Херман Оберт (немски Hermann Oberth; 25 юни 1894 г. – 28 декември 1989 г.)

Немски инженер от австро-унгарски произход. Пише книгите “Начини за космическа навигация” (Wege zur Raumschiffahrt) и “Ракетата в космическото пространство” (Die Rakete zu den Planetenräumen). За първата печели награда от Френското астрономическо общество. След като напуска родния си град Сибиу (днешна Румъния), той и семейството му се преместват в Германия, където през 1929 г. Оберт работи като консултант за филма “Жена на Луната” (Frau im Mond) на бележития немски режисьор Фриц Ланг. Оберт и неговият екип построяват модела на ракетата във филма — най-реалистичното представяне на ракета в научнофантастичен филм дотогава. През същата година работи с Вернер фон Браун (Wernher von Braun), който по-късно разработва за NASA ракетата Saturn V, отвела Apollo 11 до Луната.

Робер Есно-Пелтери (френски Robert Esnault-Pelterie; 8 ноември 1881 г. – 6 декември 1957 г.)

Френски авиоинженер, който е работил и в сферата на ракетостроенето. Разработва и продава авиодвигатели под името REP. През 1913 г. независимо извежда уравнението на Циолковски без да е запознат с работата на руския учен. Основните му предложения включват използване на ядрена енергия (в частност радий) като гориво за ракетните двигатели. През 30-те години на XX век Есно-Пелтери изучава различни видове ракети за Френското военно министерство, но впоследствие военните не проявяват интерес към по-нататъшни изследвания. Заедно с френския банкер Андре-Луис Хирш, Есно-Пелтери основава Prix REP-Hirsch. Това е награда, която Френското астрономическо общество връчва от името на двамата, за особени заслуги в сферата на астронавтиката. Един от лауреатите е именно Херман Оберт.

Автор: Венцислав В. Димитров