През 70-те години от източната страна на желязната завеса започнала разработката на летателен апарат, наречен Космолет М-19. Този проект дори и днес изглежда невероятно. Със задачата се захванало конструкторското бюро на Мясищев, който често предлагал иновативни и странни летателни апарати.
Цели
Заданието, плод на което е Космолет М-19 предвиждало изграждането на летателен апарат, който да бъде достатъчно мощен, за да може да излети от хоризонтална писта и да излезе в открития космос без помощта на ракета-носител. Освен това там трябвало да може да достави 41 тона полезен товар и да бъде в състояние да се движи и маневрира в околоземната орбита. Предвиждало се да достигне и до лунната орбита.
Според експертите на СССР подобен апарат би могъл да извършва редица задачи, като изучаване на околоземното пространство, провеждане на научноизследователски експерименти, медико-биологични изследвания, изучаване на планети и дълбокия космос, снабдяване на космически станции и спътници, осъществавяване на метеорологични изследвания и т.н.
За военните представлявала интерес възможността за патрулиране, разузнаване, използване на лазерно оръжие и дори устройства, които да могат да променят климата. Космолетът обаче трябвало да е в състояние да се завърне сам на земята дори и с пълен товар. Основната цел обаче била Съветския съюз да получи предимство пред задокеанските си противници, което да обезсмисли техните стратегически и отбранителни инициативи.
Проектиране на Космолет М-19
Поставените високи цели от необичайното задание изисквали нетрадиционни решения и изцяло нови разработки. Планираното тегло на космолетa било 500 тона при 70 метра дължина и 50 метра размах на крилото, който размах всъщност бил изключително нисък за гигантските размери. Копусът и крилото всъщност едно цяло като имали обща площ от 1000 квадратни метра. Теглото на Космолет М-19 трябвало да възлиза на 125 т, а теглото на горивото (втечнен водород) 220т.
На борда се предвиждало да има кабина за екипажа и научна лаборатория които да осигуряват място за 7 души, разположени в носа на космическия кораб. Непосредствено зад кабината на екипажа се е намирало товарното отделение с обем от 320 кубични метра.
Разтоварването трябвало да става през люк в горната част на космическия апарат. За предпазване на апарата от термично претоварване било осигурено покритите от кварцови плочки.
За да e възможно извършването на полет в и извън атмосферата било нужно осигуряване на съвсем нови двигатели. Още от самото начало инженерите нe се заблуждавали, че Космолет М-19 ще има по-ниска ефективност в сравнение с ракета носител. Мясищев съзрял изхода в предложението на ръководителя на групата в ЦНИИ-50 О.В. Гурко – използването на двигатели, базирани на ядрен реактор.
Агрегати в Космолет М-19
За излитане и набиране на височина били предвидени 10 двуконтурни турбореактивни двигатели с топлообменници, свързани с ядрения реактор, както и форсажна камера. Всеки от тях трябвало да бъде с тяга 25 тона. С тяхна помощ трябвало да може да се достигне скорост 2,5 мах.
Хиперзвукови правопоточни реактивни двигатели трябвало да помогнат за достигане на 3 мах, а за достигане на скорост 16 мах и 50 км височина двата вида двигатели трябвало да работят тандемно в специален режим. След това трябвало да се задейства и ядрен ракетен двигател с невероятната тяга от 320 тона.
За първите два вида двигатели не се използвало конвенционално авиационно гориво, а втечнен водород. Той трябвало да се използва и като топлоодменник на ядрения реактор, защото водородът не може да се активира при контакт с ядрения реактор, благодарение на което не се създава радиоактивно замърсяване. Резервоарът за горивото бил разположен в задната част на Космолет М-19, докато кислородът се вземал директно от атмосферата.
Тестовете на двигателите на стенд започнали през 1976, и продължили 5 години. Били приготвени макети за пълноценни изпитания, както и подробна документация, като се обсъждало първият полет на съветския космически кораб да се състои през 1988 г.
Според разработчиците ядреният двигател разкривал неподозирани възможности. С негова помощ би трябвало да може да се достигне до края на слънчевата система. Ядрената енергия позволявала дълго автономно движение и маневриране в космоса За такива пътувания били осигурени пълноценна система за поддържане на живота.
Прибирането към земята обаче криело огромни рискове и инженерите насочили усилията си към безопасността. По техни данни херметичността на конструираната от тях ядрената защита нямало да се наруши и при удар в земята 300 м/с. (1080 км/ч), скорост, която значително надминава тази на падащи от космоса предмети.
Конкуренти и край на проекта
Космолет М-19 и американската космическа совалка са започнали да се разработват почти едноверменно. Съветският проект изглеждал по-перспективен, но и по-трудноосъществим. След представянето на американската космическа совалка в СССР насочили усилията си към развититето на проекта Енергия – Буран, развиван паралелно с М-19.
Все пак макар и с по-малка степен усилията по разработката на космолета продължили до разпада на съветския съюз. Така космическият апарат не могъл да полети в космоса и никога не бил обявен официално. С напредване на технологиите вероятно един ден инженерите ще се върнат към занемарения проект и Космолет М-19 наистина ще полети.
Смятало се, че само десетина ядрени самолети Космолет М-19 можели да осигурят целия товарен поток към космоса до средата на XXI век. Орбиталните станции и спътници с такава транспортна система биха били значително по-големи, по-функционални, а цената на доставения товар ще бъде значително по-ниска.
Няма коментари