Швейцарският армейски велосипед, известен още като МО-5 служи вече 88 години във войската на алпийската държава. Реално този модел се произвежда от 1905 г. до 1989 г., а служи до 1993 г., когато е създаден следващият модел. От сформирането на велосипедните полкове през 1891 г. до появата на МО-5 войниците, които служели в тях трябвало да ползват собствените си велосипеди.
Какво представлява швейцарският армейски велосипед МО-5?
Най-отличителния елемент на велосипедите била голямата чанта за багаж, поставена в очертанията на рамката. Тя се отваряла отдясно, а от лявата и страна имало джоб за карти и документи. Основният цвят на велосипедите бил полуматов черен, като в по-късните серии се появил маслено зелен цвят. Допълнителните елементи можело да бъдат боядисани в черно, кафяво или малсено зелено.
Швейцарският армейски велосипед имал разнообразно оборудване взависимост от поставените задачи. Най-простият вариант бил предназначен за превоз на пощенски пратки. За превоз на товари или носилки били използвани двуколесни ремаркета. Към оборудването спадало динамо и фар, поставени на предната вилка. Калниците също били сред задължителните аксесоари на велосипадите. При някои варианти имало и задна стойка за багаж. Войниците, които служели на велосипеди получавали специален шлем за каране, а за бойната им каска била предназначена чанта, закачена за предната част на кормилото.
Зад тръбата на седалката имало малка чанта за инструменти, достатъчни за извършване на основна поддръжка в полеви условия. Силно изпънатите кожени седалки помагат за постигането на известен комфорт. В зависимост от модификацията, швейцарският армейски велосипед имал голяма помпа монтирана, или върху горната част на чантата, или прикрепена пред тръбата на седалката.
При дълги походи навито одеало можело да се постави отгоре на волана, а чанта за храна се поставяла от едната страна на задното колело, като имала специална каишка, която позволявала на велосипедиста да я прехвърли през рамо ако желае. Под седалката в кожен калъф се помещавал комплект с всички необходими инструменти за ремонт на велосипеда в полеви условия. Самите седалки също били кожени и с меки пружини за повишаване на комфорта при движение по неравен терен. Според конфигурацията на велосипеда помпата за гуми можела да се постави пред тръбата на седалкаат или над чантата.
Швейцарският армейски велосипед Мо-5 бил без скорости и притежавал доста странна спирачна система. Предната спирачка се управлявала от лостова система, а при задействане една голяма гумена накладка притискала отгоре предното колело. Задната спирачка била челюстна, с жило. От 1941 г. се монтирала задна барабанна спирачка, която се управлявала от жило. Моделите, предназначени за медици, имали и предна барабанна спирачка. Спусканията с неефективните спирачки били истинско приключение, а липсата на скорости силно затруднявала изкачванията. Без допълнително оборудване базовият велосипед тежал 23,6 кг., а след 1946 конструкцията била олекотена и достигала до 21,8 кг. Теглото на обордването можело да достигне до 31,8 кг.
Наследниците
Швейцарският армейски велосипед МО-93 бил нов модел, произвеждан от 1993 г., който имал много малко разлики в рамката спрямо МО-5. Армейският велосипед вече бил оборудван със седем скорости и хидравлични спирачки Shimano, които притискали накладките към каплите на колелата. Новите бройки вече били боядисвани в маслинено жълто. Освен това била предвидена и предна стойка за багаж. Велосипедът като цяло станал по-здрав, но и по-тежък, достигайки до 25 кг.
С решение на генералния щаб на армията през 2001 г. от 2003 г. било прекратено съществуването на велосипедните формирования. През 2012 г. били поръчани нови велосипеди за придвижване на къси разстояния във всички формирования на армията. МО-12 бил с алумиева рамка, черна боя, осем скорости, дискови спирачки и на двете колела, динамо и набор с инструменти, като теглото му било само 15 кг.
Швейцарският армейски велосипед бил способен макар и трудно да се превозва противотанкови ракети. По този начин бързо и незабележимо можели да се дислоцират бойни части. На къси разстояния велосипедните формирования били много по-бързи и гъвкави от моторизираните си колеги, както и много по-тихи и незабележими. Макар и да изглеждат смешно войниците на велосипеди били подложени на тежки тренировки и били в изключително добра форма. Една от тренировките им представлявала
двестакилометров велосипеден преход, който започвал в два през нощта.
Няма коментари