Гладенето с ютия е едно от най-естествените словосъчетания днес. Историята на гладенето обаче започва преди тази на ютията. Кога и кой се е досетил, че горещото желязо изглажда тъканите, няма как да разберем. Единственият безспорен факт е, че гладенето е започнало в Китай, с тигани. Междувременно в Европа за тази цел се използвали камъни, стъкло или дърво. Ето как е изглеждала ютията през вековете.
Китай и първите технологии за гладене
Още преди две хиляди години в Китай е бил добре използван метод за гладене, при който пълен с въглища или гореща вода тиган се прокарвал по тъканите и изглаждал гънките. Всъщност така правели до преди век-два.
Ютиите от камъни и стъкло
В началото в Европа за приглаждане на тъкани, за колосване и за правене на плисета се използвали предимно плоски камъни, които били достатъчно удобни, за да се хванат с ръка.
В голяма част от гробовете на жените викинги пък са открити кръгли парчета от тъмно стъкло и се смята, че са имали същата функция и са били употребявани с нещо като дъска за гладене. Археолозите са намирали много подобни предмети от Средновековието, но не са съвсем сигурни каква точно е била технологията на гладенето с тях. Вероятно е била използвана и вода за навлажняване на тъканите, но е малко вероятно камъните и стъклото да са били нагрявани.
По-усъвършенстваните стъклени приспособления за гладене в Уелс и Англия например имали удобни дръжки. Наричали се slickers, slickstones, sleekstones, което в превод означава плъзгачи, хлъзгави камъни, гладки камъни. Все още на търгове на антики могат да се срещнат подобни „ютии” от XVIII и XIX век, които имат формата на обърната гъба. Понякога са били изработвани от мрамор или твърдо дърво.
В късното Средновековие „плъзгачите” са част от стандартното оборудване за пране. В Англия не спират да се използват чак до средата на XIX век, когато металните ютии вече са широко разпространени. Оказват се удобни за малки помещения, тъй като не се налага да се затоплят ютии.
Пресите и разтягането
Богаташите през Средновековието разполагали с по-ефикасни средства за гладене. В техните перални перачите използвали рамки, в които разтягали влажните големи чаршафи и покривки. Друг метод бил да ги промушват през преса с две въртящи се ролки или преса с плоскост, която се притискала към маса с помощта на винт.
Всъщност винтовите преси за гладене са известни още от времето на римляните, но с течение на времето биват дообогатявани с рафтове за съхранение на спалното бельо и така се превръщат в многофункционална мебел за перално помещение на богаташите.
Дъски с ролки и бухалки
Дори в по-скромните домове без преси се налагало да има по-големи предмети, с които да се приглажда спалното бельо. Най-често за целта се използвала комбинация от дъска и ролка – все още има запазени чудесни скандинавски или холандски образци. Дъските са големи, имат удобни дръжки и обикновено са красиво дърворезбовани. Платът се навивал на ролка и чрез дъската бил притискан и търкалян по маса, докато се изглади. Подобни съоръжения се срещат и в Англия. Понякога в тази технология вместо дъски се използвали кутии, пълни с камъни за по-голяма тежест.
В Шотландия пък технологията с дървени дъски включвала разпъване на тъканта върху маса и удряне по нея с дървена бухалка, подобна на гребло – същата, която използвали за пране в реката.
Плоската ютия
Ковачите започнали да коват ютии през късното Средновековие. Те били плоски, имали дръжки и се нагрявали в огън или на печка. Металните дръжки трябвало да се увиват с дебел слой плат, за да могат да се държат, докато са горещи, а по-късно започнали да им слагат и красиви дървени дръжки. За да е ефективна работата, се налагало в домакинството да има поне две ютии – едната да се нагрява, докато с другата се глади. Големите домове със слуги имали специална печка, на която имало множество гнезда за затопляне на ютии.
Гладенето с подобни ютии било трудоемка и продължителна работа. Самите те трябвало да се поддържат съвършено чисти и да се полират с пясък, да се пазят от изгаряне и цапане, докато се загряват, и да се смазват редовно, за да не ръждясват. Нужен е бил и достатъчно опит, за да се прецени кога ютията е достатъчно нагрята, за да глади, без да е прекалено гореща и да прогори плата.
Подобни ютии понякога се изработвали и от камък или от глина (например във Франция, Нидерландия и Близкия Изток).
Ютия с въглени
Последните варианти ютии преди появата на електричеството можем все още да видим в къщите на бабите ни. Това са метални контейнери, в които се слага жар, която да ги поддържа топли. По капака обикновено има отвори, които позволяват в ютията да влиза въздух и да поддържа тлеенето на въглените. Подобни ютии все още се произвеждат и използват в някои части на Азия и Африка.
Подобрени варианти на тези ютии включват нагряване с етанол, газ или китово масло, но те не са широко разпространени.
Електрическата ютия
Електрическата ютия, която познаваме днес, започва съществуването си в края на XIX век.
Нагрятата с електричество метална ютия е измислена през 1880 година от Хенри У. Зили (Henry W. Seeley) в Ню Йорк, но едва 40 години по-късно тя получава термостат, който да регулира автоматично температурата.
По-късно Томас Сиърс изобретява ютията с пара, която започва да се използва през 1926 година от компания за почистване и пране. Едва през 1938 година тя става търсена на масовия пазар.
Най-съвременните модели ютии имат още редица подобрения като спрей за пръскане на вода, антиваровиков колектор, който пречи на варовика да запушва отворите за парата, автоматично изключване, ненадраскващи се плочи, системи за автоматично почистване на ютията и др.
Няма коментари