Програмата Венера представлява проект на СССР за изучаване на едноименната планета. В нейните рамки било предвидено създаването на 16 безпилотни орбитални и спускаеми апарата. Интересът към тази планета се дължи най-вече на факта, че тя е най-близката планета до Земята и е един от най-ярките обекти на нощното небе. Наричана е още сутрешна звезда, или Зорница и няма как да бъде изучена само с наблюдения от земята, въпреки, че още през XVII в. руският учен Ломоносов прави откритието, че Венера има собствена атмосфера.
Програмата Венера била изпълнена в периода 1961-1984 г. и интересното в нея е, че апаратите, които са били използвани е трябвало да се изстрелват два по два, като времето между тях трябвало да бъде между една или две седмици.
Венера-1
Първият полет от програмата Венера се осъществява на 12 февруари 1961 г. и не успява да постигне целите си, защото учените все още не разполагали с информация за условията на планетата. Реално условията се оказали по-жестоки, отколкото се предполагало, но въпреки това Венера-1 става първият космически апарат, който минава относително близо до друга планета.
До 27-ми февруари 1961 г. полетът протичал нормално и космическият апарат предавал информация, но изведнъж връзката прекъснала и станцията останала извън контрол. За тези две седмици апаратът се отдалечил на 23 милиона километра от Земята, преди излъчването да престане. За тогава това е било рекорд за дистанция на предаване на данни. Според експертите, под влиянието на слънчевата радиация сензорът за посока прегрял и Венера-1 се отклонила на 100 000 км. в страни от целта.
Венера-2 и 3
На 12 ноември 1965 г. е извършен вторият полет от програмата Венера – изстреляна е станцията Венера-2. Нейният полет бил по-успешен от този на Венера-1, като на 27 февруари 1966 г. преминава на 24 000 км от планетата и поема по хелиоцентрична орбита. Мисията и включвала изследване на междупланетното пространство и околностите на Венера, фотографиране на планетата по време на прелитането.
По време на полета ѝ били събрани данни за космическото пространство, които в последствие помогнали за изучаването на магнитни полета, космически лъчения, слънчеви плазмени потоци и слънчевата радиация. Не успява да предаде данни за самата планетата поради повреда в системата за управление, дължаща се на прегряване, вследствие на недостатйчен капацитет на охладителната система.
Четири дни след Венера-2 бил изстрелян идентичен апарат, който носел названието Венера-3, който достига планетата на 1 март 1966 г. Той носел и спускаем апарат. За съжаление обаче опитът за кацане завършил неуспешно – станцията се разбила в повърхността на планетата. Въпреки всичко тези две сонди били много ценни за проучване на междупланетното пространство. За първи път е достигната повърхността на друга планета.
Венера-4
Четвъртият полет от програмата Венера е осъществен на 12 юни 1967 г. Станцията Венера-4 също носела спускаем апарат и имала за цел да осъществи кацане на планетата. Спускаемият апарат навлязъл в атмосферата на Венера от противоположната страна на слънцето, като успяла да изпрати към Земята данни за температурата, налягането, плътността и химичния състав на атмосферата. Оказало се, че 90 процента от атмосферата се състои от въглероден двуокис. Магнитното ѝ поле се оказало 3000 пъти по-слабо от земното.
Навлизането в атмосферата на апарата продължило час и половина, като били използвани и парашути за забавяне. При температура от 270 °C атмосферно налягане от 18 атмосфери и височина от 28 км. корпусът на апарата е смазан от налягането, което слага край на мисията. Първоначално учените очаквали, че налягането е 10 атмосфери, спускаемият апарат бил проектиран да издържи налягане от 20, но данните категорично говорели за много по-висока плътност на атмосферата.
Венера-5 и 6
Петият полет от програмата Венера е осъществен на 5 януари 1969 г., когато е изстрелян апаратът Венера-5 . Той, както и Венера-6 също имали за цел кацане на спускаемите им апарати на планетата. Взимайки предвид опита от предишните мисии, спускаемите апарати били проектирани за температури до 500°C и налягане от 25 атмосфери.
На 16 май 1969 г., 131 дни след изстрелването, станцията Венера-5 достига околностите на планетата. Влизането в атмосферата на планетата Венера става отново от нощната страна. След отделяне на спускаемия апарат парашутът се разтваря успешно. По време на спускането, продължило 52.5 мин. се взема проба и се анализира два пъти. За първи път анализът на състава на атмосферата се извършва при налягане 0,6 атмосфери и температура около 25 ° C. Вторият път е 5 атмосфери и 150 ° C.
Спускаемият апарат спира да предава информация на Земята, когато налягането достигнало 27 атмосфери, което надвишава проектните стойности. Това става на височина 18 км над повърхността. Анализът на състава на атмосферата показал, че тя се състои от 97% въглероден диоксид, 2% азот, не повече от 0,1% кислород и малко количество водна пара.
Шестият полет от програмата Венера е на 10 януари 1969 г. – пет дни след Венера-5. Задача на Венера-6 била същата и полетът и спускането протичат и завършват по един и същи начин.
Венера-7 и х
Седмият полет от програмата Венера започва на 15 декември 1970 г. Венера-7 е била първият космически апарат, който успява да осъществи меко кацане на друга планета. Нейният корпус бил изработен от титан и бил проектиран за налягания до 180 атмосфери. Благодарение на подобрената терморегулираща система, при температура от 530 °C апаратурата излъчвала сигнал в продължение на 53 минути.
Забавянето на скоростта при спускането било осъществено с помощта на парашут, изработен от термоустойчив материал, който забавил скоростта на падане от 11,5 км/с на 200м/с. Оказало се, че ветровете в горните слоеве на атмосферата достигали до 100 м/с. Поради проблеми с оборудването бил предаван сигнал само за температурата и налягането, които били 475°C и 90 атмосфери на повърхността.
Другият апарат от двойката, който е трябвало да се казва Венера-8 остава в орбита около Земята поради повреда в ракетата носител по време на изстрелването. Поради цензузирането на неуспехи разпространено тогава апаратът бил наречен Космос-359.
Венера-8 и 9
Осмият полет от програмата Венера започва на 27 март 1972 г. Венера-8 е с по-лек корпус от предшественика си и бил оборудван с уреди за измерване на съдържанието на амоняк в атмосферата и осветеността на повърхността. Вторият вид данни бил особено полезен за подбора на подходящо оборудване, което да извърши фотографско заснемане на повърхността. Оказало се, че осветеността ѝ е като на земята в облачен ден.
Полетът и кацането били успешни, при това на осветената страна на Венера, като било извършено и изследване на почвата с пощта на гама спектрометър. Реално това бил първият апарат, чиято полетна програма била изцяло изпълнена.
Венера-9 и 10
Деветият полет от програмата Венера започва на 8 юни 1975 г. Венера-9 (както и Венера-10) каца откъм слънчевата страна и предава сигнал в продължение на 53 минути. И двата апарата били от ново поколение. Те кацнали на 2000 км един от друг, като две минути след достигане на повърхността започнали да предават за пръв път в човешката история образи от друга планета.
Венера-10 предава информация след кацането в продължение на 65 мин.
Венера-11 и 12
Единадесетият полет от програмата Венера започва на 9 септември 1978 г. когато е изстреляна сондата Венера-11. Венера-12 е изстреляна пет дни по-късно. Приземяването е успешно, като станцията предава в продължение на 95 мин. Не успява обаче да предаде изображение, тъй като защитните панели покриващи камерата не се разтварят. Венера-12 предава в продължение на 110 мин, но също не успява да направи снимки по същата причина.
Венера-13 и 14
Тринадесетият полет от програмата Венера започва на 30 октомври 1981 г. когато е изстреляна сондата Венера-13. Тя прави първите цветни снимки на повърхността на Венера. Апаратът предава в продължение на 127 мин., като освен другите данни предава и 14 цветни и 8 черно-бели снимки. Била е оборудвана и с микрофон, който предал и кодиран звуков сигнал.
Венера-14 е изстреляна на 4 ноември 1981 г. и предава в продължение на 57 мин., като изпраща първата панорамна снимка на повърхността на Венера.
Венера-15 и 16
Петнадесетият полет от програмата Венера започва на 2 юни 1983 г. когато е изстреляна сондата Венера-15. Целта на мисията (също и на Венера-16) била радарно картографиране на повърхността на планетата Венера. Това била единствената възможност да се изследва повърхността на планетата Венера от космоса, тъй като Венера е постоянно обвита в плътни облаци. И при двата апарата спускаемите модули отстъпили мястото си на геодезически радари.
Заснета е част от повърхността на планетата Венера, а именно, от 30 градуса северна ширина до 75 градуса северна ширина с разделителна способност от 1-2 км. хоризонтално и 30 м във височина. Последната комуникационна сесия с апарата е проведена на 5 януари 1985 г.
Венера 15 и 16 са последните апарати от програмата Венера.
Няма коментари